Детето от седмици е искало точно тази никак не евтина играчка, получава я, радва се истински за по- малко от минута и я захвърля. На рождения си ден отваря подарък, поглежда го и почти веднага посяга към следващия. Вкъщи прелива от играчки, книжки, детски мебели, скъпи дигитални и интерактивни устройства, малко от които получават внимание.
Вярвам, това е позната картинка за всеки родител. В такива моменти лесно можем да сложим диагноза „разглезено“ и истински да ни заболи сърцето.
Като психолог бих била много внимателна с тази оценка. Детето може да се радва искрено на всичко, което получава. Въпросът е друг: дали вече умее да спре, да забележи какво му се е случило, да разбере защо има значение и да го свърже с хората около себе си. Това умение се развива и точно оттам започва осъзнатата благодарност.
Да кажем „благодаря“ и благодарността не са едно и също
Проф. Андреа Хъсонг от University of North Carolina at Chapel Hill изследва от години как се развива благодарността в детството. Нейният екип не я разглежда като добро възпитание, нито като черта, която детето или има, или няма. По-полезно е, казва тя, да мислим за моменти на благодарност, които постепенно се учим да разпознаваме и преживяваме.
Хъсонг описва този процес в четири стъпки: да забележиш, да осмислиш, да почувстваш и да направиш нещо в отговор.
Това е далеч от познатата сценка „Какво се казва?“ – „Благодаря.“ Няма нищо лошо детето да се учи да казва „благодаря“, това е част от възпитанието. Но изречената дума не означава, че вътрешният процес се е случил. За да стигне до истинска благодарност, детето първо трябва да забележи, че някой е направил нещо за него. Едва след това да осмисли, че този човек не е бил длъжен, че е помислил за него, отделил е време, знае какво обича. А после да почувства нещо във връзка с това и едва тогава да намери свой начин да го изрази.
Благодарността не започва от думата, тя започва от вниманието
А вниманието днес има много конкуренция
Едно дете може да има прекрасен живот и почти да няма време да го забележи. Не защото е неблагодарно, а защото след всяко нещо веднага идва следващото - след подаръка още един подарък, след площадката сладолед, после видео, нова игра, нов ден.
Ние, възрастните, не сме много по-различни. Получаваме хубава новина и пет минути по-късно вече отговаряме на имейли, връщаме се от чудесно пътуване и на следващата сутрин сме погълнати от задачите. Вниманието ни не подрежда смисъла от самосебе си дори и при нас, възрастните. При детето тази способност тепърва се изгражда.
Затова не бих питала „Как да го научим да е доволно от това, което има?“. Подобно послание дори е рисковано. Благодарността в никакъв случай не означава детето да няма желания, да не се разочарова или да е щастливо с всичко. Тук много по-смисленият въпрос е: как да му помогнем да вижда и цени онова, което вече се случва в живота му?
Благодарността не е урок, а начин на виждане на света
Изследванията показват, че разговорите между родители и деца имат значение, при това не само за моментите, в които детето е било благодарно, но и за онези, в които е пропуснало да забележи нещо.
Това обаче не означава да обясняваме „Трябва да си благодарен, защото други деца нямат това“ или „Видя ли колко много правим за теб?“. Такива изречения произвеждат вина, послушание или правилната реплика, но рядко, да не кажа съвсем никога - осъзнаване.
Много по-ценно е детето постепенно само да започне да открива връзките. Кой направи това? Защо го направи? Как се почувствах? Какво ми хареса? Какво искам да запомня?
И тук идва един съвсем практически проблем.
Много родители опитват точно това. „Какво хубаво ти се случи днес?“ – „Не знам.“ „Кой те накара да се усмихнеш?“ – „Не знам.“ „Помисли малко.“ – „Не знам.“ След няколко вечери хубавият ритуал започва да прилича на устен изпит.
Проблемът не е непременно във въпроса. За малко дете „Какво хубаво ти се случи днес?“ е доста сложна задача. То трябва мислено да премине през целия ден, да избере един момент сред десетки, да прецени, че именно той е бил хубав, да разбере собственото си преживяване и да намери думи за него. И всичко това вечер, когато и детето, и родителят работят с последните няколко процента батерия.
Затова, значение има не само какво питаме, а как разговаряме с детето.
Децата не живеят само в нашия рационален свят
Те живеят и в приказката, в играта, във въображението. В онова пространство, в което плюшеното мече наистина може да е тъжно, кутията става кораб, а някакво шарено пони може да има нужда от помощ.
Това е един от начините, по които детето разбира реалността. Изследванията върху въображаемата игра откриват връзка с разбирането на емоциите, а при деца на 5–6 години програми, изградени около играта „на уж“, показват подобрение в някои аспекти на това разбиране. Разбира се, в детското развитие нищо не е толкова просто и не означава, че една приказка решава всичко. Тук идеята е, че въображаемият свят е естествена среда, в която детето развива социални и емоционални умения.
Именно така приказката може да свали прожектора от детето и да говори на неговия език.
Хайде да помогнем на Слънчевко
Вижте този прекрасен пример: в приказката „Затвори очи, Бо“ момиченцето Бо попада в свят на феи, слънчеви зайчета и едно пони на име Слънчевко. Слънчевко е забравил как да се усмихва. Приказната диагноза е „Прекаленикус Сериозникус“, а лечението е необичайно: трябва да се намерят 1003 повода за усмивка. Забележете - не най-хубавото нещо, случвало се някога, а хиляда и три малки повода за усмивка.
Така детето вече не е под натиска на въпроса „хайде да видим дали си достатъчно благодарен/а“. То следва история и има герой, на когото иска да помогне. Започва да разбира какво търсят Бо и Слънчевко: нещо, което си видял, нещо вкусно, някой, който те е разсмял, някой, който е бил до теб.
Приказката първо дава смисъл на търсенето и едва след това поставя въпроса. Това обръща целия процес.
Ами ако детето не просто слуша историята, а стане част от нея?
Това всъщност е идеята зад „Дневника за споделени мигове“, по който имах удоволствието да работя като психолог с автора на проекта Стела Мантарева. В дневника детето получава малки писма от познатия му вече приказен свят: Бо, Слънчевко и останалите герои се обръщат вече директно към него. То не попълва работна тетрадка по благодарност, а продължава историята и става неин герой.
Въпросите започват с фокус върху сетивните възприятия: какво си видял, чул, вкусил, докоснал. После стигат до хората, до чувствата, до малките жестове, до това кой е направил деня по-хубав. Чак след това се засяга, при това естествено, идеята за благодарността.
Ние не искаме от детето още първата вечер да даде зрял отговор на абстрактния въпрос „За какво си благодарен?“. Помагаме му първо да се научи да осъзнава чрез саморефлексия.
Родителят има роля, но не като изпитващ
Когато ритуалът работи, родителят не седи отсреща с въпросите. Той седи до детето, чете писмото с него и се чуди заедно с него. Може и сам да сподели: „Знаеш ли какво забелязах аз днес?“ Не за да даде правилния отговор, а за да покаже как изглежда процесът.
Например: „Днес баба ти ми донесе супа, защото знаеше, че съм уморена. Не беше длъжна. Помислила е за мен и това много ме трогна.“ За детето това е урок по благодарност, без никой да казва думата „урок“.
В „Кутията на Слънчевко“ тази роля на родителя не е оставена на интуицията. За нея е „Брошурата за родителя“, която започва с думите, които искам да споделя и тук - дневникът е покана за присъствие, не за правилни отговори и не за възпитателна задача, а за няколко минути заедно в края на деня.
Брошурата придружава родителя през всяка от тридесетте вечери. За всеки ден тя казва каква е целта, какво правят двамата заедно и, може би най-важното, какъв е смисълът зад това. Когато в деня за храната детето трябва да познае любимото ястие по описание и после да попита кой го е сготвил, родителят знае защо: така детето започва да разбира, че зад всяко „вкусно“ стои нечия грижа. Когато двамата си казват „благодаря ти, че…“ за конкретни неща от деня, родителят знае, че детето чува не просто учтива дума, а признание.
Целта не е на третата вечер детето да започне да разсъждава красиво за живота. Ще има „не знам“. Ще има „нищо“. Ще има вечер, в която единственото хубаво нещо е било шоколадът. И това е напълно достатъчно, защото не изпитваме детето, а упражняваме вниманието му. Важно е просто да разберем, че благодарността се предава чрез много малки взаимодействия, а не чрез една голяма лекция.
Вместо заключение
Когато родител каже „има всичко, а нищо не оценява“, зад думите стои нормална човешка тревога - давам му толкова много, искам да има хубаво детство, да преживее неща, които аз не съм имал. Но не искам да израсне с усещането, че всичко просто му се полага.
Това е разбираем страх. Решението обаче едва ли е да направим изкуствено живота на детето по-беден, за да го научим да цени, нито постоянно да му напомняме колко е привилегировано. Можем да му помогнем постепенно да стане по-внимателно към живота, който вече има, към хората, към жестовете, към малките удоволствия, към онова, което някой е направил специално за него, и към онова, което е било тук само за миг и лесно би останало незабелязано.
Благодарността не е задължението да кажем „благодаря“. Тя е способността първо да разпознаем, че има за какво. Може би това е едно от най-ценните неща, които можем да оставим на едно дете: един ден да стане възрастен, който минава през съвсем обикновен ден и вижда, че в него е имало за какво.