Вярвам, това е позната картинка за всеки родител. В такива моменти лесно можем да сложим диагноза „разглезено“ и истински да ни заболи сърцето.

Като психолог бих била много внимателна с тази оценка. Детето може да се радва искрено на всичко, което получава. Въпросът е друг: дали вече умее да спре, да забележи какво му се е случило, да разбере защо има значение и да го свърже с хората около себе си. Това умение се развива и точно оттам започва осъзнатата благодарност.

Да кажем „благодаря“ и благодарността не са едно и също

Проф. Андреа Хъсонг от University of North Carolina at Chapel Hill изследва от години как се развива благодарността в детството. Нейният екип не я разглежда като добро възпитание, нито като черта, която детето или има, или няма. По-полезно е, казва тя, да мислим за моменти на благодарност, които постепенно се учим да разпознаваме и преживяваме.

Хъсонг описва този процес в четири стъпки: да забележиш, да осмислиш, да почувстваш и да направиш нещо в отговор.

Това е далеч от познатата сценка „Какво се казва?“ – „Благодаря.“ Няма нищо лошо детето да се учи да казва „благодаря“, това е част от възпитанието. Но изречената дума не означава, че вътрешният процес се е случил. За да стигне до истинска благодарност, детето първо трябва да забележи, че някой е направил нещо за него. Едва след това да осмисли, че този човек не е бил длъжен, че е помислил за него, отделил е време, знае какво обича. А после да почувства нещо във връзка с това и едва тогава да намери свой начин да го изрази.

Благодарността не започва от думата, тя започва от вниманието

А вниманието днес има много конкуренция

Едно дете може да има прекрасен живот и почти да няма време да го забележи. Не защото е неблагодарно, а защото след всяко нещо веднага идва следващото - след подаръка още един подарък, след площадката сладолед, после видео, нова игра, нов ден.

Ние, възрастните, не сме много по-различни. Получаваме хубава новина и пет минути по-късно вече отговаряме на имейли, връщаме се от чудесно пътуване и на следващата сутрин сме погълнати от задачите. Вниманието ни не подрежда смисъла от самосебе си дори и при нас, възрастните. При детето тази способност тепърва се изгражда.

Затова не бих питала „Как да го научим да е доволно от това, което има?“. Подобно послание дори е рисковано. Благодарността в никакъв случай не означава детето да няма желания, да не се разочарова или да е щастливо с всичко. Тук много по-смисленият въпрос е: как да му помогнем да вижда и цени онова, което вече се случва в живота му?

Благодарността не е урок, а начин на виждане на света

Изследванията показват, че разговорите между родители и деца имат значение, при това не само за моментите, в които детето е било благодарно, но и за онези, в които е пропуснало да забележи нещо.

Това обаче не означава да обясняваме „Трябва да си благодарен, защото други деца нямат това“ или „Видя ли колко много правим за теб?“. Такива изречения произвеждат вина, послушание или правилната реплика, но рядко, да не кажа съвсем никога - осъзнаване.

Много по-ценно е детето постепенно само да започне да открива връзките. Кой направи това? Защо го направи? Как се почувствах? Какво ми хареса? Какво искам да запомня?

И тук идва един съвсем практически проблем.

Много родители опитват точно това. „Какво хубаво ти се случи днес?“ – „Не знам.“ „Кой те накара да се усмихнеш?“ – „Не знам.“ „Помисли малко.“ – „Не знам.“ След няколко вечери хубавият ритуал започва да прилича на устен изпит.

Проблемът не е непременно във въпроса. За малко дете „Какво хубаво ти се случи днес?“ е доста сложна задача. То трябва мислено да премине през целия ден, да избере един момент сред десетки, да прецени, че именно той е бил хубав, да разбере собственото си преживяване и да намери думи за него. И всичко това вечер, когато и детето, и родителят работят с последните няколко процента батерия.

Затова, значение има не само какво питаме, а как разговаряме с детето.

Децата не живеят само в нашия рационален свят

Те живеят и в приказката, в играта, във въображението. В онова пространство, в което плюшеното мече наистина може да е тъжно, кутията става кораб, а някакво шарено пони може да има нужда от помощ.

Това е един от начините, по които детето разбира реалността. Изследванията върху въображаемата игра откриват връзка с разбирането на емоциите, а при деца на 5–6 години програми, изградени около играта „на уж“, показват подобрение в някои аспекти на това разбиране. Разбира се, в детското развитие нищо не е толкова просто и не означава, че една приказка решава всичко. Тук  идеята е, че въображаемият свят е естествена среда, в която детето развива социални и емоционални умения.

Именно така приказката може да свали прожектора от детето и да говори на неговия език.

Хайде да помогнем на Слънчевко

Вижте този прекрасен пример: в приказката „Затвори очи, Бо“ момиченцето Бо попада в свят на феи, слънчеви зайчета и едно пони на име Слънчевко. Слънчевко е забравил как да се усмихва. Приказната диагноза е „Прекаленикус Сериозникус“, а лечението е необичайно: трябва да се намерят 1003 повода за усмивка. Забележете - не най-хубавото нещо, случвало се някога, а хиляда и три малки повода за усмивка.

Така детето вече не е под натиска на въпроса „хайде да видим дали си достатъчно благодарен/а“. То следва история и има герой, на когото иска да помогне. Започва да разбира какво търсят Бо и Слънчевко: нещо, което си видял, нещо вкусно, някой, който те е разсмял, някой, който е бил до теб.

Приказката първо дава смисъл на търсенето и едва след това поставя въпроса. Това обръща целия процес.

Ами ако детето не просто слуша историята, а стане част от нея?

Това всъщност е идеята зад „Дневника за споделени мигове“, по който имах удоволствието да работя като психолог с автора на проекта Стела Мантарева. В дневника детето получава малки писма от познатия му вече приказен свят: Бо, Слънчевко и останалите герои се обръщат вече директно към него. То не попълва работна тетрадка по благодарност, а продължава историята и става неин герой.

Въпросите започват с фокус върху сетивните възприятия: какво си видял, чул, вкусил, докоснал. После стигат до хората, до чувствата, до малките жестове, до това кой е направил деня по-хубав. Чак след това се засяга, при това естествено, идеята за благодарността.

Ние не искаме от детето още първата вечер да даде зрял отговор на абстрактния въпрос „За какво си благодарен?“. Помагаме му първо да се научи да осъзнава чрез саморефлексия.

Родителят има роля, но не като изпитващ

Когато ритуалът работи, родителят не седи отсреща с въпросите. Той седи до детето, чете писмото с него и се чуди заедно с него. Може и сам да сподели: „Знаеш ли какво забелязах аз днес?“ Не за да даде правилния отговор, а за да покаже как изглежда процесът.

Например: „Днес баба ти ми донесе супа, защото знаеше, че съм уморена. Не беше длъжна. Помислила е за мен и това много ме трогна.“ За детето това е урок по благодарност, без никой да казва думата „урок“.

В „Кутията на Слънчевко“ тази роля на родителя не е оставена на интуицията. За нея е „Брошурата за родителя“, която започва с думите, които искам да споделя и тук - дневникът е покана за присъствие, не за правилни отговори и не за възпитателна задача, а за няколко минути заедно в края на деня.

Брошурата придружава родителя през всяка от тридесетте вечери. За всеки ден тя казва каква е целта, какво правят двамата заедно и, може би най-важното, какъв е смисълът зад това. Когато в деня за храната детето трябва да познае любимото ястие по описание и после да попита кой го е сготвил, родителят знае защо: така детето започва да разбира, че зад всяко „вкусно“ стои нечия грижа. Когато двамата си казват „благодаря ти, че…“ за конкретни неща от деня, родителят знае, че детето чува не просто учтива дума, а признание.

Целта не е на третата вечер детето да започне да разсъждава красиво за живота. Ще има „не знам“. Ще има „нищо“. Ще има вечер, в която единственото хубаво нещо е било шоколадът. И това е напълно достатъчно, защото не изпитваме детето, а упражняваме вниманието му. Важно е просто да разберем, че благодарността се предава чрез много малки взаимодействия, а не чрез една голяма лекция.

Вместо заключение

Когато родител каже „има всичко, а нищо не оценява“, зад думите стои нормална човешка тревога - давам му толкова много, искам да има хубаво детство, да преживее неща, които аз не съм имал. Но не искам да израсне с усещането, че всичко просто му се полага.

Това е разбираем страх. Решението обаче едва ли е да направим изкуствено живота на детето по-беден, за да го научим да цени, нито постоянно да му напомняме колко е привилегировано. Можем да му помогнем постепенно да стане по-внимателно към живота, който вече има, към хората, към жестовете, към малките удоволствия, към онова, което някой е направил специално за него, и към онова, което е било тук само за миг и лесно би останало незабелязано.

Благодарността не е задължението да кажем „благодаря“. Тя е способността първо да разпознаем, че има за какво. Може би това е едно от най-ценните неща, които можем да оставим на едно дете: един ден да стане възрастен, който минава през съвсем обикновен ден и вижда, че в него е имало за какво.

Защото да обичаме е естествено за душата ни чувство, което често се появява естествено и спонтанно, без усилие и дори без решение от наша страна. В началото усещането съпроводено от привличане, необяснима химия и заряд, който ни кара да летим и да вярваме, че вероятно този път сме намерили „нашия човек“.

Не след дълго идва и фазата, в която ежедневието се намесва и магията не е достатъчна. 

Да докажем и задържим любовта си означава да я превърнем в постоянство, в действия и избори, които правим дори когато не ни е удобно и дори когато сме ядосани или уморени. 

Чувството на влюбване може да бъде силно и красиво, но доказването на любовта изисква зрялост - да останем, да бъдем последователни и да показваме любовта си така, че другият наистина да я усеща.

И точно тук започва истинската динамика. Не защото любовта си е тръгнала, а защото започват да се срещат две различни представи за нея.

Един човек показва любовта си чрез грижа, поема отговорности и грижи се за домакинството и така създава уют. Другият има нужда да чуе, че е ценен, че е важен и обичан. Първият смята, че действията говорят достатъчно, но вторият не се чувства обичан и удовлетворен в отношенията. 

Понякога единият има нужда от време заедно, разговор и споделяне, а другият вярва, че любовта се доказва чрез щедри подаръци или изненади. И двамата влагат усилие за любовта, но се чувстват неразбрани, а връзката - недостатъчна.

Тук се появява теорията за петте езика на любовта, описана от Gary Chapman, която обяснява много от тези разминавания. 

Начинът, по който даваме и приемаме любовта е различен и това не означава, че някой обича по-малко, а че говорим различни езици. 

Интересното е, че зад всеки език стои история. 

Ако някой има силна нужда от думи, вероятно е имало периоди, в които не е чувал достатъчно признание. 

Ако някой държи на действията, може би е преживял обещания, които не са били изпълнени. 

Ако докосването е най-важно, може би телесната близост е била рядкост или несигурна в миналото.

Любовта започва да ни показва тези пластове. Партньорът ни често активира онова, което носим от преди -  неосъзнати нужди, страховете и очаквания.

Разминаването  може да не е доказателство, че „не сме един за друг“, а покана да разберем повече за себе си, за стремежите и търсенията на душата си. 

Любовта е среща на два различни вътрешни свята и когато разберем себе си и другия по- добре, спираме да приемаме различието като заплаха.

Може би най-честният въпрос не е „Обичаш ли ме?“, а „Знам ли какво всъщност означава любовта за мен?“

В месецът, посветен на любовта и взаимоотношенията, ви предлагам своята подкрепа в пътя към осъзнаване и по- дълбоко разбиране като ви подарявам един тест за изследване на езиците на любовта. 

Направи Теста

Първата сесия е основно запознаване. Тя има три основни цели:

• Изграждане на доверие: Консултантът създава безопасна и подкрепяща среда.
• Разговор за вашите очаквания: Ще обсъдите причината за срещата и какви са вашите цели.
• Планиране на работа: Ще определите следващите стъпки в консултационния процес.

2. Какви въпроси ще ви зададе психологът?

По време на първата сесия може да очаквате въпроси като:

• Какво ви е подтикнало да потърсите консултация?
• Какви са основните предизвикателства, които срещате?
• Какви цели искате да постигнете чрез консултацията?
• Какви са вашите очаквания от психолога?

\ud83d\udca1 Съвет: Не се притеснявайте, ако не знаете точните отговори – целта е да започнете диалог.

3. Как протича сесията?

Ето какво можете да очаквате:

1. Начало: Консултантът ще ви обясни как работи и ще ви запознае с процеса.
2. Основна част: Вие ще споделите своите мисли и чувства, докато консултантът ще задава въпроси, за да ви опознае по-добре.
3. Заключение: Ще обсъдите как да продължите нататък и ще създадете план за следващите сесии.

4. Как да се подготвите за първата сесия?

Подготовката може да ви помогне да се чувствате по-спокойни и уверени. Ето няколко стъпки:

• Запишете вашите мисли: Помислете какво искате да споделите и какви въпроси имате.
• Бъдете автентични: Не се опитвайте да изглеждате "перфектни". Консултацията е място за автентичност.
• Съберете важна информация: Ако имате медицинска история или предишен опит с терапия, споделете го.

5. Какво не е първата сесия?

Важно е да имате реалистични очаквания. Първата сесия:

• Не е момент за решаване на проблеми: Тя е само началото на процеса.
• Не обещава мигновени резултати: Консултацията изисква време и усилия.

6. Какво ще получите от първата сесия?

След първата сесия ще:

• Почувствате облекчение, че сте започнали да споделяте вашите чувства.
• Разберете как ще протича работата ви с психолога.
• Решите дали този консултант е подходящият за вас.

Започнете вашето пътуване

Първата сесия с консултант-психолог е началото на пътешествие към по-добро разбиране на себе си. Това е момент, в който можете да се почувствате чути, подкрепени и готови за промяна.

Свържете се с нас днес и направете първата стъпка към вашето по-добро емоционално благополучие. Очакваме ви!

Груповият тренинг обикновено се състои от малка група хора, които работят заедно под ръководството на квалифициран водещ. Тренингите са насочени към конкретни теми, като:

• Управление на стреса
• Развитие на силните страни
• Подобряване на комуникационните умения
• Личностно израстване

\ud83d\udca1 Принципи на позитивната психология:

• Насоченост към процъфтяване и благополучие.
• Фокус върху личните силни страни на участниците.
• Насърчаване на позитивни взаимоотношения и емоции.

2. Как протича един групов тренинг?

Ето основните етапи на един стандартен тренинг:

1. Въведение: Водещият представя темата и създава безопасна атмосфера.
2. Теоретична част: Кратко въведение в концепциите, свързани с темата.
3. Практическа част: Участниците работят върху задачи, ролеви игри или упражнения.
4. Обратна връзка: Всеки участник може да сподели своите впечатления.
5. Заключение: Водещият обобщава резултатите и предоставя препоръки.

3. Какви са ползите от груповия тренинг?

Участието в групов тренинг предлага уникални възможности:

• Свързаност: Усещането, че не сте сами в своите предизвикателства.
• Практически умения: Упражненията ви помагат да изградите нови начини на поведение.
• Позитивна енергия: Груповата динамика създава атмосфера на подкрепа и мотивация.

\ud83d\udca1 Връзка с позитивната психология:

• Тренингите се фокусират върху това, което правите добре, вместо върху проблемите.
• Помагат ви да изградите устойчивост и позитивно мислене.

4. Какво да очаквате, когато присъствате?

Може да се чувствате леко притеснени преди първия си тренинг, но ето какво да очаквате:

• Приветлива среда: Водещият ще ви предразположи да се чувствате спокойни.
• Динамика на споделяне: Ще слушате, споделяте и участвате активно.
• Практични упражнения: Ще получите инструменти, които можете да използвате в реалния живот.

5. За кого са подходящи груповите тренинги?

Груповите тренинги са подходящи за хора, които:

• Искат да развият своите умения за общуване и емоционална устойчивост.
• Искат да се справят със стреса и тревожността.
• Желаят да изградят нови позитивни навици.

6. Как да извлечете максимума от участието си?

• Бъдете открити: Не се страхувайте да споделяте своите мисли.
• Ангажирайте се: Участвайте активно в упражненията и дискусиите.
• Прилагайте наученото: Приложете техниките от тренинга в ежедневието си.

Заключение: Какво е вашето следващо действие?

Груповият психологически тренинг е не само възможност за учене, но и преживяване, което може да промени живота ви. С акцент върху позитивната психология, тези тренинги ви помагат да процъфтявате, да изграждате устойчивост и да намирате своите силни страни.

Запишете се за нашия следващ тренинг и открийте пътя към по-добър живот. Очакваме ви!

Щастието е повече от емоция – то е личен път, който всеки от нас извървява. Преди да го постигнете, трябва да го дефинирате за себе си. Какво означава щастието за вас?

Някои хора намират щастие в малките радости на живота – чаша кафе сутрин, усмивката на дете или гледката към природата. За други щастието е свързано с големи постижения, свързаност или чувство за смисъл.

Помислете:

• Кога за последен път се почувствахте истински щастливи?
• Какво направи този момент специален за вас?

Тези въпроси са първата крачка към разбирането на вашето щастие.

2. Какво е щастието?

Щастието може да се разглежда като спектър от чувства, който варира от леко доволство до дълбоко блаженство.

• Доволство: Насладата от ежедневни моменти – чаша чай или разходка сред природата.
• Блаженство: Чувството на пълна свързаност и удовлетворение.

Спектър на щастието: Доволство \u2192 Удоволствие \u2192 Наслада \u2192 Вълнение \u2192 Ликуване \u2192 Блаженство

Щастието не е само емоция, а състояние на ума, което може да повлияе на тялото ни. На физиологично ниво, позитивните емоции активират парасимпатиковата нервна система, която успокоява сърдечния ритъм и кръвното налягане.

Примерна практика:

• Запишете три неща, за които сте благодарни днес. Това упражнение ще ви помогне да забележите позитивните моменти в живота си.

3. Какво не е щастието?

Щастието не означава да избегнем всички негативни емоции. Гневът, тъгата и страхът са естествени и важни части от човешкия опит.

Вместо да ги отхвърляме, можем да ги приемем като част от нашето пътуване. Например, децата често изразяват негативни емоции бързо и естествено, но също толкова лесно преминават към радост.

Съвет:
Следващия път, когато се почувствате тъжни или ядосани, опитайте да приемете тези чувства без осъждане. Те са временно състояние, което ви води към по-дълбоко разбиране за себе си.

4. Пътуване или цел?

Щастието е процес, а не крайна точка. Животът се променя, а с него и начинът, по който преживяваме щастието.

Например, това, което ви е носило радост в миналото, може да се трансформира в чувство на доволство, докато нови източници на щастие се появяват.

Пример:

• Създайте списък с дейности, които ви носят радост, и ги практикувайте редовно.

5. Щастието и позитивната психология

Мартин Селигман, основателят на позитивната психология, подчертава, че щастието идва от укрепването на силните страни, а не от фокуса върху недостатъците.

Какво можете да направите?

• Запишете три качества, които цените в себе си.
• Помислете как можете да ги използвате, за да направите деня си по-добър.

6. Щастие и психично здраве

Балансът между позитивни и негативни емоции е ключов за доброто психично здраве.
Прекомерното преживяване на щастие може да доведе до чувство на загуба на контрол, докато липсата на радост може да причини депресия.

Практика за баланс:

• Медитирайте по 10 минути на ден или прекарвайте време в тишина.
• Отделяйте време за малки радости, които успокояват ума ви.

7. Заключение: Щастието е на една ръка разстояние

Щастието не е далечно или недостижимо. То се крие в ежедневните моменти – усмивка, добра дума или топла прегръдка. Приемете го като пътуване, в което всеки ден е нова възможност.

Присъединете се към нашите събития и работилници, за да откриете повече за своя път към щастието.

Споделете тази статия с приятели, които биха искали да се вдъхновят.